ДНК
Те са моето
смалено огледало.
Пухкави ръчички
обгръщат душата ми
като горещо одеqло.
По златистия мокет
на есента
на "сляпа баба"
си играе любовта
и ме дарява с вечност.
От гозбата,
в която сме събрали
от моята и неговата ДНК,
кипи енергията
на извираща река,
в която се усмихват
моите очи и
неговите вежди
и по всичко си личат
нашите таланти,
но и нашите грешки.
Господ ни дари
със две огледала.
Те са моите
ефирни бляскави крила,
но и Сизифовият камък.
Те са моето бягство,
моят приказен замък,
от който ми идва
да се отрека.
Но можеш ли
да се разсърдиш
на своето си ДНК?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Люска Петрова Всички права запазени
