ДНК
Те са моето
смалено огледало.
Пухкави ръчички
обгръщат душата ми
като горещо одеqло.
По златистия мокет
на есента
на "сляпа баба"
си играе любовта
и ме дарява с вечност.
От гозбата,
в която сме събрали
от моята и неговата ДНК,
кипи енергията
на извираща река,
в която се усмихват
моите очи и
неговите вежди
и по всичко си личат
нашите таланти,
но и нашите грешки.
Господ ни дари
със две огледала.
Те са моите
ефирни бляскави крила,
но и Сизифовият камък.
Те са моето бягство,
моят приказен замък,
от който ми идва
да се отрека.
Но можеш ли
да се разсърдиш
на своето си ДНК?
© Люска Петрова All rights reserved.
