До момента, в който се превърнеш в реалност
Взимам лист и химикалка
Във устата ми цигарата дими
Искам до покрия в сянка
тъгата в моите очи
Искам да разкажа, да се избавя
Да излея всичките сълзи
На любовта несподелена
На дългите самотни дни
На пода чаша се търкаля
Отровата изпих докрай
Сега сърцето ми изгаря
Адска болка, няма край
Стените ме притискат в тази стая
Зловеща тишина в ушите ми кънти
Пируват демоните в ада
смехът се чува тук дори
Излизам, тръгвам без посока
Тичам сам насред града
Лутам се като изгубен
Търся нейде твоите очи
Сложил маска със усмивка
скриваща горчивите сълзи
Както плътните завеси скриват
Неудобните лъжи
Навън се свечерява
Тихо спрял на каменния бряг
Съзерцавам аз прибоя
И вълните ми мълвят
Че не трябва аз да се отказвам
И да вярвам в любовта
Да се изправя горд сред руините
Да посрещна утринта
Погледа ми плахо бяга
Устните ми теб зоват
Търся аромата
На горещата ти плът
Вятърът ме разпилява
А звездите ми шептят
Твоите целувки мила
Твойто име нежната ти гръд
За миг усещам, че съм жив
Ще продължавам тук да идвам
С молитви пламенни ще моля
Пътят ми да се кръстоса с твоя
Поемам пак по прашната пътека
Към самотния ми дом
Там ще търся аз утеха
Зад стените от бетон
Ще се моля скоро да заспя
Ще те сънувам после зная
Ще танцувам с теб във рая
Ще те нося на ръце в безкрая
Защото зная, само в този сън
До тебе мога аз да съм
В утрото отново ще те губя
И ще заспя, отново до теб да се събудя
До момента, в който се превърнеш в реалност!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Борис Всички права запазени
