Дом
Корените, корените си търся...
И отпивам от твоята щедрост.
Цялата съм отвътре разтърсена,
а отвън съм спокойна и ведра.
Думите ти са галещи въглени.
Цялата съм едно моление.
Струните ми... как тръпнат под пръстите ти,
радостни, че ще изсвириш... Мене.
А молението e все за Тебе!
Неизбежно бе... твоята сила
да ме вае - топла и предана.
Да поваля!... Да ме повдига!
Всяка твоя частица отдаденост
търпеливо попива в сърцето ми.
И с усмивка в гръдта ти врязана,
аз притихнала спя в ръцете ти.
Близостта... близостта е неистова -
ледовете от страх стопява.
Силно... Силно ми е! Но е смислено
битието ни само тогава.
Заедно към мечтата се връщаме -
към Дома ни изконен, потребен.
Нека сложим в огнището съчките
и на пламъка себе си сгреем.
Хайде всичко излишно зaхвърлиме!
(овехтелите болки и дрехи) -
да изгарят, да тлеят до съмване...
И да станем свободни и леки.
Пак да лумне камината... тъжната -
да искри разцъфтяла от нежност.
Този Огън е нашата сбъдната,
тъй отдавна жадувана смелост.
После нека до него приседнем.
Пепеляшка съм твоя сред нощите,
но ще бдя над жарта даже денем.
Ти разбра... моя беше пантофката.
И в уюта без звук ще се взираме -
както казва старинно поверие,
споделеният огън събира ни
чрез най-святото... детско доверие.
А когато на порива верни
с теб отново по друмите тръгнем,
този Дом - с пламъка неизменен -
ще ни чака да се завърнем.
Корените! Корените си търсим...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Радкова Всички права запазени
