Винаги съм обичал този път,
тази улица, тук долу,
дори облаците, като спрат
и да завали дъжд,
сякаш е готово...
Сякаш небето ми намига,
и капките са неговите устни,
сякаш стих,
сякаш може би книга,
или просто мисъл,
която да те отпусне.

Казват, имало отдавна
същества, които не грешали,
ако мога,
и ако сякаш трябва,
да разбера, защо са ги създали?
Не биха ли те по този път вървяли
и по моите стъпки да минават,
сякаш хората не остаряват
и никога не сме ги разбрали.

Не, не ми се вярва да съм долу сам
и всички да са ангели небесни,
небето не е мит,
не е чуден храм,
където да не пускат
толкова лесно...
Не мисля, че това е някаква истина,
няма причина да я вярвам,
дори ангелите имат грешни мисли,
не защото искам,
а защото просто така трябва...