Доверих ти се
В скута ми полегна тишината, сгуши се във моите ръце,
разпуснала къдрици тъмнината, ме галеше с обветрено лице.
Мислите ми някъде летяха, махаха безцелно със криле,
нямаха посока, но се спряха, нежен глас покоя им отне.
Спомени рояк ми налетяха, кацаха по мойте рамене,
галеха ме, други ме кълвяха, късаха от моето сърце.
Твоят образ виждах в тъмнината и протягах двете си ръце,
беше си отишла тишината, стапяше се твоето лице.
Две очи останаха накрая, въглени блестящи във нощта,
изгориха ме, бе Ад във Рая, огън лумна в моята душа.
Мислех, ще преболедувам, мислех, ще откърша този клон,
мога ли пред мен да се преструвам, то сърцето няма си закон.
То обича, страда и проклина, но дълбоко любовта си крий
и светът отгоре му да срина, ще обича, от любов ще вий!
Леко се отдръпна тъмнината, а от изток май порозовя,
две очи човъркат ми душата, този път ще им се доверя!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Георгиева Всички права запазени
