Думи в тишината

Мислите струят във тишината,

тихо те пристъпват и шептят.

Ала шептят ли? Как говорят сякаш?

Нима безсловно не умеят да мълвят?

Изказват думи, думи преждеродни,

изстискани от чужди речеслов.

От свои образуват производни...

От нищо не сглобяват нито зов.

Дали бе съща тишината, в дните ранни,

в които реч по смисъл не редях?

Какво шепти умът у новородни?

Безгласни твари що наум творят?

Дали е тишината все тъй тиха?

Що думи мислом нивга не рушат.

Или е мисълта им просто вихър,

без памет за отминалия свят?

Тъй ражда тишината много думи,

безброй слова, втъкани в нова твърд.

От знайното съставя нови суми,

незнайното не влага в своя плод.

И колкото да слушам тишината, чувам.

Щом думи идват, сякаш взели моят глас.

Но гледам тишината и умувам, 

Дали е тишина или съм просто аз?