Думите на дневните етажи
По ниските етажи на деня,
където някак нищо не се случва.
Над ниските животи грее слънце
и рядко бури има там...
Не е така в мазетата,
в които
зелена тъмнина,
полепнала по векове,
събужда и преспива
слепи живи.
И в капещ сън,
под слаби крушки,
прекъсват
долни светове.
Извити,
черни клони,
прозяващи се майки
голи
кърмят
в
коридори.
В
тесни стаи,-
във
капещо,
разядено,
безвременно,
живеене.
/Население?!/
Унесени деца,
които не играят,
не знаят,
не могат,
не искат,
не говорят,
не питат...
Мълчат с ококорени, черни очи.
Гледат в тъмното горе,
в бетонното нищо -
те нищо не виждат!
Тук няма бури и вятър,
тук е долу .
Най – долното долу!
Тук е тясно.
ТУК липсва
във списъка.
ТУК го няма...
Асансьорът стържещ,плачещ
върви бавно нагоре.
И тук прекъсва крушката -
заварена, запоена,
в решетка - изолирана.
Асансьорна светлина –
птица препарирана!
/На ниските етажи
има кражби!/
Жените са облечени.
Децата питат за небето.
Тичат по етажите,
където
съхнат дрехи.
Където чакат стари бойлери,
където старици готвят
на котлони, -
смеят се и си говорят...
На сиви стъпала
насядали,
мъжете пият,-
гледат в телевизор.
Пушат.
Без прозорци.
Без мостове.
На ниските етажи
хората
живеят заедно.
/Както пожелаха./
Асансьорът.
Крушката.
Нагоре.
В бяло.
Тъмно.
Старец.
Брадясал старец.
Некролози.
Тук сякаш не живеят хора.
Самотният човек
тъжен отключва.
Влиза.
Затваря врата.
Единствената, горна врата.
И е тихо...
По горните етажи на деня.
И бяло е
На горните...
Под покрива.
Над най – високите етажи
няма слънце.
Тихо е...
Подсмърчат глухо асансьорите -
портиерите – единствените помнещи...
И тук ден няма.
И нищо не се случва.
Бяло...
Най – бялото възможно
етажно,горно...
Бяло...
където някак нищо не се случва.
Над ниските животи грее слънце
и рядко бури има там...
Не е така в мазетата,
в които
зелена тъмнина,
полепнала по векове,
събужда и преспива
слепи живи.
И в капещ сън,
под слаби крушки,
прекъсват
долни светове.
Извити,
черни клони,
прозяващи се майки
голи
кърмят
в
коридори.
В
тесни стаи,-
във
капещо,
разядено,
безвременно,
живеене.
/Население?!/
Унесени деца,
които не играят,
не знаят,
не могат,
не искат,
не говорят,
не питат...
Мълчат с ококорени, черни очи.
Гледат в тъмното горе,
в бетонното нищо -
те нищо не виждат!
Тук няма бури и вятър,
тук е долу .
Най – долното долу!
Тук е тясно.
ТУК липсва
във списъка.
ТУК го няма...
Асансьорът стържещ,плачещ
върви бавно нагоре.
И тук прекъсва крушката -
заварена, запоена,
в решетка - изолирана.
Асансьорна светлина –
птица препарирана!
/На ниските етажи
има кражби!/
Жените са облечени.
Децата питат за небето.
Тичат по етажите,
където
съхнат дрехи.
Където чакат стари бойлери,
където старици готвят
на котлони, -
смеят се и си говорят...
На сиви стъпала
насядали,
мъжете пият,-
гледат в телевизор.
Пушат.
Без прозорци.
Без мостове.
На ниските етажи
хората
живеят заедно.
/Както пожелаха./
Асансьорът.
Крушката.
Нагоре.
В бяло.
Тъмно.
Старец.
Брадясал старец.
Некролози.
Тук сякаш не живеят хора.
Самотният човек
тъжен отключва.
Влиза.
Затваря врата.
Единствената, горна врата.
И е тихо...
По горните етажи на деня.
И бяло е
На горните...
Под покрива.
Над най – високите етажи
няма слънце.
Тихо е...
Подсмърчат глухо асансьорите -
портиерите – единствените помнещи...
И тук ден няма.
И нищо не се случва.
Бяло...
Най – бялото възможно
етажно,горно...
Бяло...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ясен Крумов- Хенри Всички права запазени
