Душата ми е птица бяла,
полита често към простора -
там, дето светлината е огряла,
далеч от сивотата и затвора.

И все по-трудно обратно се връща,
не ú се идва в тъмнината на мрака,
не иска да влезе в запустялата къща,
където отдавна никой не я чака.

Разпилени са чувствата,
без жал са стъпкани, разбити,
отдавна хвърлени са във калта -
в ъглите вият само демоните скрити.

И всеки демон дърпа ми душата
към своя тъмен, мрачен ъгъл,
а тя се взира в светлината
с надежда и със поглед мъдър.

И няма демон, който да я унижи -
със него нечовешки тя се бори,
с оскубани криле макар лети -
далеч, към необятните простори.