Душата ми
Избягала от клетката на разума,
душата ми прекрачи времената,
в едно се сливат днес и някога,
плесница подари и на съдбата.
В очите тя на Бог застана,
и съдеше от неговия трон,
видя, че седем-дневната промяна,
си има горе строг закон.
Избягала от хулите на правдата,
във църквата виолно се разля,
политаше нагоре към камбаната,
но после да звъни не пожела.
Не иска всички да я чуят,
тя няма да дочака до неделя,
стаена там, почти отхвърлена,
последен ден не бе за нея...
Душата ми избяга, скитница неволна,
забравила добро и зло,
олтарът нейин беше необятен,
светът бе нейното гнездо.
Не иска тя във рамки да се вмъкне,
на нечия стена - трофей пореден,
тя иска свободата, тръпне да я вкуси,
разперила крила, макар и за последно!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Георги Зафиров Всички права запазени
