Когато тръгвах на гурбет,
мама цяла нощ не спа.
За моят път и за късмет,
с два цвята шиеше сълза
в ризата която утре,
по пътя щях да облека....
Заварих я, с иглата сутрин,
облякох я и отлетях.
Червеното, ми каза мама,
ще те предпазва. За късмет.
Тъга във пътят ти да няма.
Тръгни усмихнат на гурбет.
Черното, да ти напомня,
за липсата ти, у дома...
Отпих от шарената стомна,
солена, майчина сълза.
Челото мама ми целуна
и с риза ме благослови.
Ти чакай, мамо, ще се върна,
на място камъкът тежи.
Където и да съм, ще нося,
дарената от мама обич.
А тя, с трохи, врабчета боси
ще храни и за мен ще моли.