Две шепи вяра и едно обичане
Бяла съм вече от мъка.
Не усмихвам уморения ден.
Пак вървя по пътеки изгубени
и в очите ми няма небе.
Не засвири за мен струнен оркестър,
само цигулка със струна една.
С разпиляна от вятър надежда,
все да гоня безспир любовта.
А по тихите калдъръмени улици
неизречени още на глас
се разменят клетви за вричане,
без условности и без никакъв страх.
И отдавна нямам очакване,
но за себе си вече разбрах,
за да сбъдна отново живота,
са нужни - дузини от пъстрия смях,
две шепи вяра и едно обичане.
Обятията силни в нощната тъма.
Искрица нежност във зениците
и допира на ангелски пера.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Всички права запазени
