Полунощ е.
Пак съм сама.
С малка пръчка рисувам си дъга.
Ето драсвам тук и малко там, ето така завършвам си я аз.
Красива е, нали?!
Мила обвивка има сякаш, нали?!
Нали така?! Защо мълчиш?
Кажи ''Така е...'' и да се знае.
Глух за мойте думи си
някой е изтръгнал душата си.
Малки парчета по пода се търкалят,
а часовниците тракат ли, тракат...
Дъгата ми бавно избледнява
някой от стъклото я размазва...
Съмна се.
Слънцето почти изгряло е,
почти малко сгряло ме е.
Думите излишни са
сякаш от други чути са.
Очите ми се затварят
безмълвна ме оставят.
© Мария Томова Всички права запазени