Откога дърветата стоят на бдение,
сухите треви на жълта смърт приличат,
а реките жално лазят по земята,
чакат своето спасение.
Първи капки по стеблата галят,
облаци гърмят тържествено и палят
със светкавици небето,
дъжд живително разлива
свойта мощ като морето,
а земята го отпива
и денят се съживява.
Слънцето отзад без съпротива
изчаквателно наднича,
гледа и не си отива,
бледа светлина раздава,
сноп от багрите потича
и в дъгата се изправя.
Гасне лятната жарава,
въздухът отърсва се от прах,
вятър волно се развява,
кълнове надигат се без страх.
Колко е безпомощен света,
ако не приблесне жадна изведнъж,
божия живителна искра,
пратила на всички дъжд.
© Весела Петева Всички права запазени