Дълга епитафия... за едно кебапче
Мравките отдавна ме отсвириха.
Не знам къде съм вече.
Дори и мойто аз в къщата го няма.
А помня че ме имаше
в другите,
и в тебе, Кара Бланко, малко жива.
Но
двулик си беше ти, от мен да знаеш
(защо ли чак сега го казвам).
Език провесил, денонощно кашля,
кашля.
Лигите
по дългите крачоли,
като червеи проточени,
изяждаха ми апетита.
Какъв хитрец си само, а?
Пускаш ябълка за стръв,
после кокал мръсен
и чакаш, на върха на гребена
сама да се набутам –
няма риба
сред гелосаните букли.
Да ме забележиш –
целувки чак ти пращах
и
с шалчето си махах, махах.
Без да ме поискаш и без
да ме попиташ,
подавах розовите бузки,
пътик, пътик да ме пощипваш.
Охх! И после, ахх! –
Какъв оргазъм беше...
Вчера казах. Днес е вече друго.
Дощя ми се
отново някъде да се набутам -
отвътре ми дойде и...
нервите да ти изпробвам.
Кебапче си откраднах кротко и мирно,
от брат ти, оня - дебелака,
дето вика на площада –
Кебапчия,
тука кебапчияяяя!
Напук си го откраднах.
И не си помисляй, че съм била гладна.
Дразня те, бе! Псетата разлайвам.
Хайде, викай, че е време
лапачите да влязат!И да стрелят.
А утре сутрин видиш ли
петното на асфалта -
тичай, отвори ми шкафа!
Надраскала съм няколко безсмъртни
реда,
(абе кой ще им придиря днеска) -
и форма даже нямат
за пред хора,
но ти ги перфорирай на вратата.
Може някой пък да им се върже,
(всеки ден минават хора)
да се сепне или пък да си поплаче...
ех,
Животчо... пуста да остане
яловата моя сопа.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Веска Алексиева Всички права запазени
