Дълго молих слънцето да не изгрява
Изтощени от борбата с урагани,
попаднали в пустинята, на края на света,
прегръщани от вятъра, засипвани от пясъчна мъгла,
се молим времето да спре...
Открихме си оазис и през палмови листа,
лежейки, се опитваме да преброим звездите,
да не заспим, да продължи мига...
Душата, пеперуда пъстроцветна,
застинала във летаргичен унес,
внезапно стресната от огнения прилив,
политна устремно към светлината
на лумналия в мрака пламък,
забравила страха и самотата.
Докосна ме и топлината на ръцете ти
събуди всички клетки.
В очите ти надникнах и открих
вулкан с кипяща лава.
Разсънено сърцето затанцува в ритъм нов -
ту бърз, ту бавен, водещ до забрава.
Дълго молих слънцето да не изгрява...
Уви!...
И тръгваме да търсим брод
към нови светове и към познати брегове.
И там, прегърнати от ветровете, както и преди,
мечтая да открием нов оазис, в който,
лежейки, да продължим с непреброените звезди...
01.05.2010
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надя Всички права запазени
