Един-единствен

е споменът.

А той се откъсва

като натежала

от сок праскова -

кръгла, кървава

и... презряла.

Една-едничка

река го поема.

И той започва

пътуване.

Реката го носи

към бъдещето.

Бърза да го скрие

само за себе си.

Една-единствена

сладост -

неподправена,

влюбена -

той й дарява

с нектара си.

Тя цялата

се изпълва

със него

и с аромата му.

Едно-единствено

е дървтото,

което остава

самотно,

което тъгува

по спомена си.

Протяга клони,

докосва водата

и вдъхва части

от себе си.

Една-единствена

е вълната.

И тя ревниво

ги чупи
и ги захвърля

по пътя си.

Тя ще опази спомена,

превърнат

във настояще

и няма никога

да го даде на морето.

Една-единствена

е тъгата,

която капе от клоните.

Било е

последното лято.

Дървото

завинаги е безплодно.

Последният

му лист се отронва.

И запалват се

корените му.