Еднооките котки
Еднооките котки
Като неискан бумеранг се връщат дните
и цапат със обувки кални прага ми.
Описват ямите на Данте грижите
и в примката им мойто бивше Аз
загубва вярата в поетите и римите.
Едва крепя дома си – Робинзонов остров сам
сред земетръсите на битието свъсено,
но вече виждам как дими уютът му
от залеза пиян до изгрев късен.
Не съм добра актриса в роли,
животът ги навлича, без да знам.
Събличам рязко роклите им,
пред всички ви оставам гола
и истински ме реже болката
от всеки удар или упрек ням.
С душа във рани, от които капе драма,
между стените вия – а демоните слушат новините
и профилите ви мълчат. И не е странно,
че самотата е от край до край призвание.
Не мога да подам ръка на Някого.
Не чувам пулса и дъха му,
тъй яденето гасне и ароматите му
отиват в тъмното, и мракът ги потулва.
Най-топлото споделям с уличните котки,
когато след вечеря стопаните добавят
към своята всеядност хапки злоба
и струва им се, че пердетата ги пазят.
Излиза - с еднооките делим общ жребий -
да не говорим езика човешки,
който убива. Едното око ни стига.
Оставаме диви и истински
сред толкова много безочливи.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Златина Георгиева Всички права запазени
