Епилог пореден
492
0
0
Душата ми е струна, с която си играеш,
душата ми е мъка, която ти нехаеш.
Очакваш любовта ми, но само на хартия.
И искаш гордостта ми, сломена, на тепсия.
Щастлива ли си? И ето аз паднах, принизих се.
Смирен, ранен, скимтя и се омилквам,
около теб, по-скоро твойта сянка.
А исках, колко исках не сянка, а осанка.
Да милвам с поглед я, дя любя и желая,
не зная докога или...
докато само Тя, съдбата, намеси се накрая!
Но стига думи празни и съблазни.
Човек не си, жена си, туй го зная!
Човеците за мъка сме родени,
Жените... вий мъка сте и вдъхновение!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Нуцо Всички права запазени
