Епохата, която сме живяли
Ще ми дадете думата и аз
тъй както никога, до днес, ще кажа:
със кирките градих Хаимбоаз,
в Димитровград, Волуяк-Перник – стажа.
Мазолите по моите ръце
вий няма как, до край, да преброите,
на рамо вдигали, като перце,
циментови чували и тръбите.
В Марица-изток, в Девня свивах кръст,
ветрееха комини мойта риза
и не остана педя черна пръст
с житата, не погалени от бриза.
Със труд и пот което построих
днес сринахте – успяхте! – до основи.
Остана в поетичния ми стих
за внуците да ги строя отново.
И не изпитвам вече жал и гняв
на спирката, че съм изпуснал рейса,
пред идола ви за модерен ляв
и на Азис по задника във Фейса.
По снимки, черно-белите, в албум,
по стари кинопрегледи на филми,
ще видите строителния бум,
вечерните проверки в строй за химна.
Награди аз не искам за това.
Едва ли някой днес ще ни похвали.
Не се побират в рими и слова
епохата, която сме живяли?
Остава си тя в мен и съм богат
на подвизи – реални и мечтани.
А вие не поглеждайте назад
и не ровете в старите ми рани.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Иван Христов Всички права запазени
