Епопея за любимата!

Ах, колко топла е нощта!

И колко зведно и сияйно е небето!

И гравирана е там твойта красота,

що до лудост кара да бие у мен сърцето.

Ето, виждам хубавите ти очи,

горе, там – точно да луната.

Две очи – две ярки звезди,

най-искрящи сред небесата.

И прелестната ти коса,

буйна,  като гигантски водопад

и по-златна от сто огнени слънца,

с ухание на пролетен цвят.

Усмивката – толкова омайна.

Със зъби по-бели от снега.

Оставя тя следа трайна

в моята влюбена душа.

За фигурата – безмълвен!

Няма дума да я опише!

С възторг съм изпълнен,

гледайки това тяло свише.

Висока и стройна – като липа,

с крака, изваяна сякаш от Хефест.

Тук има намеса божествена ръка,

за да съществува тази прелест.

Думите всички не стигат да опиша лицето,

единствена и неповторима на цялата Вселена.

Ръце към него протяга само дори и морето,

да докосне по-красивата от ахейската  Елена!

Да те сравнявам няма с какво!

Ти си по-красива от всичко!

Ала забравих да ти кажа едно -

за теб бие сърцето ми едничко!

Повтарял съм го много пъти

и не знам още колко ще го правя,

но искам да заключиш в ума ти,

че от любов съзнанието ми изгаря!

За теб в Ада во Веки ще горя,

океани и морета ще преборя!

До края на света ще извървя,

да усетя топлината нежна, твоя!

Има ли нещо по-хубаво от това,

дори и да е само един за миг време,

да държа най-най-красивата жена?

Затова пред бога падам на колèне!

И демон, дявол ти да бе,

да беше най-тъмният мрак -

със същата сила моето сърце

щеше неспирно да те обича пак!

До мен неотлъчно беше винаги ти.

Не ме остави самичък нито за миг.

И сълзи горчиви проливаше дори,

отправила към съдбата жален вик!

В живота си ми най-безценна!

Без теб не мога аз да живея!

В живота ми си част неизменна!

Без теб бездиханен ще изтлея!

В живота искам да сме цяло едно!

Да останем силни, волеви и здрави!

И както срещу вятъра стои всяко дърво,

и ние пред изпитанията да останеме прави!