* * *
Чаши недопито старо вино...
маса недовършен пасианс...
отблясъци на гаснеща камина
и нотни листове на позабравен валс.
Тя стоеше там, до тъмния роял,
обляла във сълзи очи красиви,
а в ъгъла до белия таван
щурецът беше спрял дори да свири.
И само вятърът целуваше звезди,
но те не му отвръщаха с целувка.
Гледаха, мълчаха и... дори
лекичко примигваха от мъка.
А върху клавишите на стария роял
все капеха горещите сълзи.
В сърцето ù обвито във печал
сонатата на мъката звучи.
Красиви, нежни бели пръсти
докосваха клавишите едвам,
сълзите в ноти се превръщаха,
красиво... но и тъжно като в храм.
И в миг просторът се изпълни
с божествени акорди на тъга.
Тъй както славей би изпълнил,
последната си песен пред смъртта.
Две чувствени и нежни малки устни
във чашата с вино се потопиха,
трепереща ръка където пусна,
две прахчета и... всичко в миг утихна.
Навън звездите избледняха,
стопиха се като роса
и... нежни пръсти се сковаха,
в очите гледаше смъртта.
Ала и днес когато вечер
със сълзи пълнят се очи.
Там от звездите... отдалече
сонатата на мъката звучи.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Диман Диманов Всички права запазени
