* * *
Чаши недопито старо вино...
маса недовършен пасианс...
отблясъци на гаснеща камина
и нотни листове на позабравен валс.
Тя стоеше там, до тъмния роял,
обляла във сълзи очи красиви,
а в ъгъла до белия таван
щурецът беше спрял дори да свири.
И само вятърът целуваше звезди,
но те не му отвръщаха с целувка.
Гледаха, мълчаха и... дори
лекичко примигваха от мъка.
А върху клавишите на стария роял
все капеха горещите сълзи.
В сърцето ù обвито във печал
сонатата на мъката звучи.
Красиви, нежни бели пръсти
докосваха клавишите едвам,
сълзите в ноти се превръщаха,
красиво... но и тъжно като в храм.
И в миг просторът се изпълни
с божествени акорди на тъга.
Тъй както славей би изпълнил,
последната си песен пред смъртта.
Две чувствени и нежни малки устни
във чашата с вино се потопиха,
трепереща ръка където пусна,
две прахчета и... всичко в миг утихна.
Навън звездите избледняха,
стопиха се като роса
и... нежни пръсти се сковаха,
в очите гледаше смъртта.
Ала и днес когато вечер
със сълзи пълнят се очи.
Там от звездите... отдалече
сонатата на мъката звучи.
© Диман Диманов All rights reserved.
