1.08.2006 г., 13:21 ч.

Флагът на любовта 

  Поезия
725 0 4
Едно корабче със спуснати платна,
със спуснати ли? Не, не е така.
Платна разскъсани, мъртвешко виснали,
вълните радостно ги нявга плискали.
Та,плуваше туй тъжно корабче,
та, плуваше си, само че:
не знаеше, не сещаше вълните, че го носят,
а чувстваше се, чувстваше се като просяк,
като просяк със сили-безсилие
- Платното ми, кажете, туй дето виси ли е?
Платното виси ли? Сърцето разпрано е.
Животът безжизнено носеше... с флаг ли е?!
Животът с вълни от безчувствени хорица...
Преплувало сякаш бе живата граница,
преплувало беше смъртта и надеждата
и капките кръв по платната изцеждаха
бледите спомени, ярко убийствени
стонове, дишане, ветрове бесмислени.
Изпукаха мачтите, болката плачеше.
Кораб ли? Скелет, морето го влачеше,
морето, живота дало и взело му,
вълните - отмерващ часовник с махалото.
Скитник самотен, номад от пустинята:
не виждаше, не знаеше, че плува във тинята.
Луните студът му нощен донесоха,
вълните му въже към смъртта оплетоха,
безверен останал,
самотен застанал.
Не вярващ, не искащ платна да повдигне,
не можещ, бездушен до бряг да достигне.
Денят го завари загледан пак в нищото,
морето със пяна обля го, оплиска го.
Решило бе сякаш да го помилва,
решило бе сякаш да му даде сила
Повдигна очи и... чайка видя във небето.
Повдигна очи и... я, усмихна му се морето.
Загледа се в птичката странното корабче.
За тях то бе чувало, чело ли, знае, че
мили са, крехки и близо до бряг се мотаят,
да кацнат на мачтата често мечтаят.
Усмихна се, някак помаха с платна
и чайката нежна долетя сама.
Кацна, огледа се и взе някак весело да се разхожда,
някак смешно, като дете, което прохожда.
Любопитно разгледа платната увиснали
и носеше нещо във човката... Рибка ли?
Не, сламчица. Сплете я в кръгче на мачтата.
Литна и с друга се върна... Хм... глупачката!!!
- Какво ще дири на костите ми,
та, знае ли, че гризат ме червеи-гостите ми?
Но птичката литва и пак се при него завръща,
докато не си построи миничка, нейна си къща.
Топлина се по корабчето магически разнесе.
От вятъра в платната му засвири и песен.
Платната му?...
Тя някак избликна от душата му
А вятърът, той как бе успял да му вдигне платната?
Чайката... чайката някак... чайката някак бе сторила нещо с крилата.
О, чудо, но платната зарастваха.
А мачтите, мачтите му здрави от тялото израстваха:
радост в сърцето му птичката донесе
та тя, тя го на крилата си сякаш понесе.
Чайка ли? Ангел гредите прегръщаше.
Чайка ли? Ангел живота му връщаше.
- Ела, птичко, влез във душата ми.
Ела подсуши и крилата си.
И птицата сгуши се в трюма - в душата му.
Цяла вечер на морето шепна корабчето - Това ми е на сърцето дамата.
Утрото срещна ги весели двамата.
Чайката хвръкна на върха на мачтата:
носеше знаме - на корабчето мечтата,
закрепи го и заплуваха заедно в живота нов
да я брани, да се грижи корабът бе готов,
а над главите им...
флагът, флагът, сбрал душите им
...

© Димитър Иванов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??