След гара - пролетно понесена,
и лятна с откънтял експрес,
пристига малка гара "Есенна".
И слизаш на перона пуст -
по-лек от оня облак пухест,
рисуващ земния с и образ
в небесното платно;
побрал в телесния си куфар
стартиращ влак, пулсиращ буфер
и джоб с билетче от листо.
... По-чуден от дечица светли,
в гората викащи до здрач
изгубваните си гласчета.
От вятъра по-необятен,
по-непонятен, приземил
дъха на висотата си.
По-углъбен от Тъмнокосия
на пейката - младежът, който
изопнал е до скъсък вежди
в тетива, с прицел: да прониже
Загадката на Битието
в самото ѝ сърце
- със мисъл.
Ала улучва Есента. А Тя -
подир плода вилнее в листите,
в бездънно, древнолисто Слънце.
Дълбоко се спасява зрънцето
в подземна писта.
© Вълчо Шукерски Всички права запазени