Пътувам
по бялата ти кожа.
Губя се,
но питам
другите географи
за посоката –
те вече са те обхождали,
описвали
и опипвали…
Вплитам ръката си в косата ти -
пръстите ми са същински кервани,
тръгнали по пътя на коприната.
Изкачвам трудно
настръхналите ти гръдни Еверести,
които ще ми открият
южния хоризонт
на бедрата ти
(същински Пасифик),
където помежду им
с по-едър шрифт пише:
„Марианска падина“.
Ще се спусна по меандрите
на гръдния ти кош
и заедно с тях ще ме попие
пустинята на твоята утроба.
Бях чувал от по-стари магелановци,
че на север от екватора на устните
се намира арктическо-синьото на очите ти,
в което не знам дали да съм айсберг
или удавник.
И след като те препътувам,
след като се влея в теб
и избухна като същински Везувий,
ще съм откривател на шията ти,
на която с нож ще прорежа името си,
за да не стават грешки
като с Колумб и Америка.
© Михаил Лазаров Всички права запазени
Поздрав и... да не стават грешки!