ГЕРГЬОВДЕН

Днеска е светъл ден, Гергьовден,

светъл ден, пролетен,

сърце ми в гърди се свило,

че тебе, Георги, те няма.

На война кога замина,

аз тебе, либе, изпратих,

с китка здравец закичих

чисто ти чело високо,

дребни сълзици пороних.

От тогаз чакам, либе ле,

от война да се завърнеш,

кървава сабя да миеш,

в кания да я прибереш,

да я прибереш, забравиш.

Дреха войнишка да сдиплиш,

шинела тежка, шаячна,

да сложиш риза везана,

ръкави да ù запретнеш,

да впрегнеш брези биволи,

да вземеш рало ръждиво,

да ореш черна орница,

златна пшеница да сееш.

На Гергьовден да земеш

въженце да си пресучиш,

люлчица да ми завържеш,

на шарена хладна сенчица,

под старата череша,

че да ме, либе, полюляш

как кога бехме мънинки.

Към небе синьо да литна,

бели си фусти да вейна

и да ти песна запея.

Ти да ме, либе, целунеш,

косите да ми разплетеш,

пазвата да ми развържеш,

че съм за обич петимна.

Чаках те, либе, година,

вчера хабер дочаках –

медал за храброст посмъртно.

Черна си фуста облякох,

черен си чумбер завързах,

до живот кърпа жалейна,

до живот тебе да жаля,

че си ми севда едничка.

Днеска е, либе, Гергьовден.

Аз люлка сама ще вържа

на пъстра хладна сенчица,

под старата череша.

Детенце да си полюлям,

мъжко дете, сираче,

сълзи солени да гълтам,

песна  да му попея

за свети Георги храбрия,

дето е змея победил

и му главите отсякъл.

За тебе, Георги, ще пея...

ПП.

Стихотворението написах за онези жени, храбро изживели живота си и сами отгледали децата на своите убити във всички войни мъже.