Радостни от сняг ръце създават 

снежните човеци, 

а те не са капризни, 

на тях им стига да ги има. 

Избягват да се впускат в суетене- 

носът от морков ли е или клечка, 

гласовете им скрибуцат снежно 

и преживяват ден за ден… 

иска им се, само да е по-студено. 

Будуват с въглени зеници, 

вдишват жизненост, 

на съдба орисана да е безкрайно кратка, 

направили са някого щастливи, 

достатъчно, да се чувстват живи. 

Преди да се разплачат, 

че им става топло

и е време за последното топене, 

устните им се разпадат, 

за да не чуваме как стенат.

Оставят своите усмивки за спомена, 

с какво са ни дарили,

дълго ще се сещаме с въздишки, 

как сме ги създали, 

колко сме били щастливи.