Ще разкажа за един човек,

Пътувал чак от минал век,

Хиляди лица готов е  да смени,

Винаги търси някой да вини.

Защо ли бе така клет?
Ах, милия човек.

Да се върнем към година една,

хиляда осемстотин седемдесет и осма,
заветната тя.

Постави се там едно начало,

Пет века човека за него мечтало.

Момента дойде,

Той беше свободен!

Да действа,

Но не и да мисли!

Да бъде,

Но не и да пребъде!

Времето обаче минава,

Откъде тръгна,

Човека забравя.

Душата му все се луташе,

Но мълчеше.

Дума не обелваше.

Не четеше.

Пред голямата черна машина,

Денем и нощем седеше.

И вярваше.

Не мечтаеше.

Продължаваше напред.

Всеки ден като предишния,

Всеки следващ като този.

Не искаше.

Да се бори, той не искаше.

Та нали е свободен!?

И грачеше.
Срещу мен, срещу теб,

Злини само бълваше.

Та нали е свободен!?

Тъжна съдба бе избрал,

За този миг,

Дори не бе мечтал.

Ако в себе си видя човека описан,

Недей тъжи,

Не стой така залисан.

Бъди такъв,

Какъвто искаш.

Бъди велик!

Бъди добро!

Не дарявай никой

Дори и с капка зло.

И помни,

Промяната ще видиш,

Щом в своето огледало,

Започнеш сам да дириш!