ГРАДИНКАТА МОЯ НЕ ИСКА ДА СПИ

Градинката моя не иска да спи.

Черешите зъзнат - бленуват за сняг,

снегът обаче обул е кънки

и с леда по реката е хукнал на бяг.

Черешите зъзнат, завиват с листа

от ланската шума настинали ягоди,

а те със червени пръсти предат

стари прелки към топлото ядро на Земята.

Прелките стигат до залостена  дупка,

дето мишоци със стръвно гризене

лакомо  хрупкат, трият ледени лапки -

коледно правят си угощение. 

Градинката моя не може да спи.

Протегнала пръсти, опипва снега,

а него го няма, жълто светва за миг

препъната ябълка в полет див към брега.

Каналът сънува коне, водопой,

но лунен на сухото дъно е кратерът,

врачува за гладни години и зной,

от разтопените пломби на вятъра.

Стържат с копия къпини скрежта,

прорасли и трънести - истински кърлежи,

малини изпридат стари влакна

от паяшки спомени летни за залези.

Облизва мъглата ръждясал савак

и в миг го превръща в авмон сребролистен,

там слиза небето и първия сняг

изсипва направо в канала безсмислен.

И тръгва снегът по моя канал -
през градинката, през къпинаци и круши,

завива черешите с прашасал воал,

прикотква мишоците да бъдат послушни.

Градинката моя в мен прибирам да спи.

Погалвам с печал мотиката изтъпена:

"Пак ще се срещнем напролет, прости!" -

и с котката двете си лягаме примирени.

3.ІІІ.2014 година