Графитените ни поля
Не ме целувай толкоз страстно,
не ме целувай дълго с плам!
Отново в бездната ти властна
сразен, до край ще се отдам.
Макар, че толкова години
изминали са от тогаз
когато бяхме с теб щастливи
на плажа, близо до Бургас.
Лежахме в пясъка графитен
от слънцето нагорещен
където чайките прелитат
вълните в пътя им свещен.
И под загара в нас роди се
изгарящата ни любов.
Ти беше мойта Афродита,
аз бях за теб същински Бог.
Но пътищата ни изтляха
в посоките на стар компас
от онова корито тясно
в круиза, близо до Бургас.
И кой ли Господ ги пресече
след толкова години мрак?
А мислехме, че е далече,
а тя била е тук и пак
се връща любовта ни скрита
под онемялото небе.
Ти пак си мойта Афродита –
по устните ти се чете.
Но образ нов приел е Господ,
че онзи, другия, отвя
задъханият вятър топъл
в графитените ни поля.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Иван Христов Всички права запазени
