Едно момиче знаеше какво е болка,

тя беше страдала и плакала.

Сълзи беше ронила и молитви бе изричала!

Всеки ден от живота и беше предсказан,

всеки миг от деня и беше безсмислен.

Движенията и бяха механични,

а усмивката и безлична !

Продължаваше тя да страда за греха си,

как позволи на страстта си,

да се влюби и да загуби себе си!

Беше грешка за нея , ала за сърцето беше радост...

За очите и тъга а за устните и жажда за още...

Плачеше тя не защото се влюби а защото

Любовта си отиде преди да е дошла.

Не изпита тя полета на птиците,

нито жаждата на цветята при пролетен дъжд,

камо ли свободата на листото падащо от дървото!

Признаци на радост пропусна тя, за да оплаква своята съдба!

Виновна беше, че не успя да задържи обичта на момчето,

Защото преди не вярваше в любовта.

И присмиваше се на света,

ала дойде мигът и разбра, че не всичко е шега...

И не повярва на момчето,

а на своята мечта и така тя раздели се с любовта!