Грешка на природата
Все му пречеха с нещо децата
и си лягаха рано по здрач,
най-виновната беше жената,
тя го дразнеше с жалния плач.
Не погалил, спестил си усмивки,
крив, готов да им вдигне ръка,
беше строг и строяваше всички,
във дома му цареше тъга.
Но се случи – в една късна вечер,
от дома им, превърнат в затвор,
те избягаха само по чехли,
да подирят место за подслон.
Не очакваше той свободата,
но прегърнал я с двете ръце,
не потърси с години децата
и живя, сякаш утре ще мре.
Все по-рядко, от нещо се сепнал,
си припомняше – аз съм баща,
но са с майка си, неин проблем са,
да се справя, щом вири глава.
И видя ги след много години,
бе несигурен и пролича -
бяха спретнати, весели, живи,
нещо смънка, жена му мълча.
Постоя истукан, като вързан,
не на място май беше сред тях,
пет-шест думи и тръгнаха бързо,
отдалеч сякаш чуваше смях...
Бурно минаха млади години,
днес е болен, челото гори,
чака някой случайно да мине,
да му хвърли в краката пари.
Остарял е, самотен и пие,
все говори, че има жена
и се случва от мъка да вие,
но че сам е, той няма вина.
© Мирослава Петрова Всички права запазени