И няма да те дам!
И НЯМА ДА ТЕ ДАМ!
И горда съм, че Теб те има!
И горда съм, че нося Твоето име!
И болката ми е жестока –
продават Те, като панаирджийска стока!
Мънички, дребни душички историята ревизират,
твърдейки, че обичат те. Ах, колко ги презирам!
И нас със теб продават, Земьо мила.
Разделят ни и ни владеят, но... без сила.
Затънали сме във проблемите за хляба, за децата...
Потънали сме до носа в л......!
Народопсихология... Познавали ни... Вятър!
Познават ни, до... следващия чартър.
В Европа влезнали сме... Как?!
Та всички ние в нея сме – до крак!
И кой на теб изневери, Родино мила?
Изпитал ли е някой от „избраните” онази сила,
която ние – простите – Носталгия наричаме
и с песента за облачето в обич ти се вричаме
там – някъде и не „по служба”, не в почивка –
на работа за оцеляване във Гурбетчийско.
Написал ли е тоз търговец някога писмо
със болка и копнежи пълно? Със клеймо
от устни каменни в целувка свити,
от парещите сълзи във очите...
Но, горда съм, че Теб те има
и горда съм, че нося Твоето име!
Защото мисля, помня, корена си знам!
И уча си децата! И няма да Те дам!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Илзе Енчева Всички права запазени
