И връхлита онзи нежен миг
В презряла, но спокойна ръж,
носеща ми злачни водопади -
ето ме - в прегръдката на мъж:
двамата притихнали и млади.
Погледът му нежно ме опива
и душата ми е тъй добра,
но се чувствам като самодива,
бродеща из тихата гора.
Срещата в спомен ще превърна-
две сърца от пламъка огрени
и кагато някога посърна,
ще оборвам сенки разпилени.
Леко, с нежност ме прегръща
а умът ми бяга, обикаля:
чувствам как в любов - една и съща
милия чрез спомена ще галя.
Виждам птица волна в небето
и нахлува в мене ведрина -
в порив зрял тупти сърцето:
аз му давам мойта добрина.
И връхлита онзи нежен миг,
който в прегръдката ни тласка,
за да стигна до копнежен вик,
сливащ ни във всеотдайна ласка.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валери Рибаров Всички права запазени
