И връхлита онзи нежен миг
В презряла, но спокойна ръж,
носеща ми злачни водопади -
ето ме - в прегръдката на мъж:
двамата притихнали и млади.
Погледът му нежно ме опива
и душата ми е тъй добра,
но се чувствам като самодива,
бродеща из тихата гора.
Срещата в спомен ще превърна-
две сърца от пламъка огрени
и кагато някога посърна,
ще оборвам сенки разпилени.
Леко, с нежност ме прегръща
а умът ми бяга, обикаля:
чувствам как в любов - една и съща
милия чрез спомена ще галя.
Виждам птица волна в небето
и нахлува в мене ведрина -
в порив зрял тупти сърцето:
аз му давам мойта добрина.
И връхлита онзи нежен миг,
който в прегръдката ни тласка,
за да стигна до копнежен вик,
сливащ ни във всеотдайна ласка.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Валери Рибаров Все права защищены
