*** (icohim & katkatkat)
icohim & katkatkat
Кротко седнал под огнения месец,
слушам на вятъра старите легенди.
А снимката ù с надпис бледен
дави спомените в чаша с бренди.
А в моето съзнание изплуват
потънали слънца, които
като устните му ме целуват
със същото желание нескрито.
И в езерото се оглеждат сълзите
по скулите ù изящно нежни.
А гласът ù отеква в писъка на вълците
по сенките от стъпките им снежни.
И очите му сега ги няма.
Потънаха във мрака на душата ми.
Бяха ми и светлина, и сянка...
Днес чернее белотата ми.
Дали си спомня кехлибарения залез,
под който врекохме се двама.
Или просто бях поредния във перлен наниз,
а тя актриса във любовна драма?
А колко ли въпроси имаше...
Отново се разпръсквам на прашинки.
Вятъра в дъха ми взимаше...
Повеите вече чувстват се излишни.
А по малко ме обгръща самотата
и губя образа ù в езерото отразен.
Няма я целувката ù, топлеща душата,
и погледа ù нежен и смирен.
Неговите страст и лудост, и горчивина
от стиховете ми опитват да избягат.
На пръстите онази топлина...
и тя самотна днес изтлява.
Какво да дам още от сърцето си,
за да усетя нейната изящна топлина?!
И да изгрее усмивка на лицата ни,
да свърши мрака на нощта...
Няма мракът да се свърши.
Той само щеше да е споделен.
Нощта сълзите си избърса
и погледна теб, погледна мен.
Последна среща, преди жарещото утро...
Не болеше и не виждах, че финал е.
Сърцата ни от празнота се свиваха навътре.
Разбираха, че всеки всичко дал е...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христо Стоянов Всички права запазени
