*** (icohim & katkatkat)
icohim & katkatkat
Кротко седнал под огнения месец,
слушам на вятъра старите легенди.
А снимката ù с надпис бледен
дави спомените в чаша с бренди.
А в моето съзнание изплуват
потънали слънца, които
като устните му ме целуват
със същото желание нескрито.
И в езерото се оглеждат сълзите
по скулите ù изящно нежни.
А гласът ù отеква в писъка на вълците
по сенките от стъпките им снежни.
И очите му сега ги няма.
Потънаха във мрака на душата ми.
Бяха ми и светлина, и сянка...
Днес чернее белотата ми.
Дали си спомня кехлибарения залез,
под който врекохме се двама.
Или просто бях поредния във перлен наниз,
а тя актриса във любовна драма?
А колко ли въпроси имаше...
Отново се разпръсквам на прашинки.
Вятъра в дъха ми взимаше...
Повеите вече чувстват се излишни.
А по малко ме обгръща самотата
и губя образа ù в езерото отразен.
Няма я целувката ù, топлеща душата,
и погледа ù нежен и смирен.
Неговите страст и лудост, и горчивина
от стиховете ми опитват да избягат.
На пръстите онази топлина...
и тя самотна днес изтлява.
Какво да дам още от сърцето си,
за да усетя нейната изящна топлина?!
И да изгрее усмивка на лицата ни,
да свърши мрака на нощта...
Няма мракът да се свърши.
Той само щеше да е споделен.
Нощта сълзите си избърса
и погледна теб, погледна мен.
Последна среща, преди жарещото утро...
Не болеше и не виждах, че финал е.
Сърцата ни от празнота се свиваха навътре.
Разбираха, че всеки всичко дал е...
© Христо Стоянов All rights reserved.
