Илюзия
Луната горе се подсмихва -
знае всичко, но попиташ ли, притихва.
А звездите мъждукащо надничат -
знаят тайна, но безмълвно я отричат.
И бризът, преминал океана и полята,
на спомена пренася аромата.
Притихнала нощта света обгръща,
на заем взима, но никога не връща,
миг реалност в спомен преобръща,
а после в светлината те прегръща.
Изникнал там, нелепо от скалата,
с белези от времето в кората,
преборил се за правото да диша,
посреща изгрева... и пак въздиша.
А те безмилостно го брулят,
когато се издигне, с гняв го хулят,
пъплещи изгнили черни роби
обещаха светлина - дариха му прокоби.
Усетил набеза на ветровете
и капките живот на дъждовете,
стоически очаква края
или да се събуди в рая...
Е.И.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Елена Всички права запазени
