e4i (Елена)
69 675
21 нояб. 2015 г., 00:25

Илюзия 

  Поэзия
317 1 3

Луната горе се подсмихва -

знае всичко, но попиташ ли, притихва.

А звездите мъждукащо надничат - 

знаят тайна, но безмълвно я отричат.

И бризът, преминал океана и полята,

на спомена пренася аромата.

Притихнала нощта света обгръща,

на заем взима, но никога не връща,

миг реалност в спомен преобръща,

а после в светлината те прегръща.

 

Изникнал там, нелепо от скалата,

с белези от времето в кората,

преборил се за правото да диша,

посреща изгрева... и пак въздиша.

А те безмилостно го брулят,

когато се издигне, с гняв го хулят,

пъплещи изгнили черни роби

обещаха светлина - дариха му прокоби.

 

Усетил набеза на ветровете

и капките живот на дъждовете,

стоически очаква края

или да се събуди в рая...

 

Е.И.

© Елена Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Благодаря ти Таня! Малко хора не го разбират, камо ли да го усетят. Благодаря...
  • Много силен стих, Ели.
    Съпреживях го с теб!
  • Хубав и сумиращ всичко предходно в творбата финал, с диалектическо звучене. Сякаш внушава, че пътят към Рая минава неминуемо през Разпятие. Поздравление, е4i!
Предложения
: ??:??