Ще пристъпя през прага и ще погледна
там където се ражда зората,
по студената пръст ще поема,
ще забравя къде ме запрати съдбата
и ще загубя посока за рая и ада,
по студената пръст ще пристъпват краката ми,
като циганка тръгнала напосоки безумно
да изпроси от някой назаем душата си...
И не питай защо не усещам
там където се ражда зората ни
и сънуваме че сме различни, а все – себе си,
а после се връщаме всяка покълнала заран,
сáмо ходилáта запомнили влажното
и тревата в която затъвахме
преди да се събудим, осъзнали фаталното –
че вече не искаш... да се събудиш,
другата.
© Милена Василева Всички права запазени