Имало едно време
в рамките
на най-лилаво,
сините,
спираловидно,
не-стъклени
прозорци -
хвърчило.
От памук
и от
примки.
И -
момиче.
Което не-обичайки
рисувало
криле и
чадъри за булеварди.
И  принцове.

Имало едно време.
От белези.
Приказка .
Без начало.
И край.
Само  думи.
И небе за въже.
Само изток.

Изгубих Червените токчета
от върха на очите им.
И лилавото,
лилавото
се превърна
в синева за проклинане.
На дъното на света.
Стъпвам.
По скалпел -
прегръдки.
А децата отпечатват
следите
по восъчни локви
и захарни мелници,
площади, и
кланици
пилеят,
преплитат,
пресмятат.
Смеха и на вятъра.
А той е толкова,
толкова смъртен,
когато се скрие
в крилете на ангел,
Имало…

Откраднах си
още малко от зимата.
Рано ми е да бъда…
Толкова тиха.
Усмихвам се.
С ъгълчето на яда си.
Мразя завеси.
Кукли.
Конци.
Смях.
Ромбоидният кикот на клоуна.
Мразя сценария общ,
по който,
бащите обичат. Децата си.
Дъщеря ми
е толкова моя.

Живея парцалено.
В килер с закачалки.
Почти предрекох  съня си.
Но още използвам,
когато лицата по снимките - шия,
напръстник с форма на чувство.
След пулса.
Защо не им липсвам.
Защо не ми липсват.
Поне синонимно.
Както фраза…
налучкала сричките.
Имало…

Небето батут е.
По който скачат
сестрите ми. Нощем.
Само нощем и другите
заключват
сивите празници
и раздават
червената музика.

С люляци.
Имало…

Някой ден ще спра да говоря.
Ще забравя да пиша.
И ще  калкулирам.
Мечтата си.
В нишки -
пано за ценители
-
„Моята малка циничност.”
(е толкова твоя)
Имало…

Анабел… е както другите.
Рис(к)ува.
Научила
остротата на времето,
днес,
разкрива лъжите
с премигване.
Анабел… е двулично различна.
Тя няма моето - „не”.
Но никога, не е и  искала -
бялото „да”. От очите ми.
Анабел е първата, на която
не искам така да приличам…
От днес огледалата
са пясък.
Какви са очите ми?

Мразя.
Свети Валентин.
Рожденият ден на дядо.
Червени рози.
Сърце-подобни кавички.
Удивителни.
Многоточия.
Много-празности.
На „Обичам те”.
5 юли прегърнал
с карфици кайсиите.
Мразя осми март -
като осми март.
И осмомартенския букет
от извиняващо се преливаща обич.
Булшийт.
Жена съм 365 пъти
по толкова.
И толкова, колкото
ти никога няма
да може да моделираш
от един обикновен на вид
корен квадратен по себе си.
Минало…

Спирам. Цигарите.
На покрива.
Под комините.
Над камините.
Там, където
всички заедно
стискат поотделно
под палеца
едно просто - „Обичам те”.
Спирам. Цигарите.
А най-много умея
да гравирам  послеписи
отвътре препълнените
пепелници. В неделя.
Имало…

Искам.
Най-добрият ми приятел
да има. Очи за очи.
Метален пулс. И кутия.
Той - Тенекиеният човек.
А аз – Дороти.
Без Канзас. Без обувки.
Но с хвърчило.
И червило за сутрин… И целувка.
Имало…

Искам. Някой да ги повтори
Контурите След смеха им.
Искам някои да напише
Имало едно –„не” и „да”.
И синьо-лилави
щрихи любов.
Едно време.
Под един чадър, имало -
жаба,
целуната от напръстник.
Имало…

Имало едно време.
След дъжда.
Локви. От пясък...
И момиче.
С чадър. От принцове.
Приказка.
От белези.
Без начало.
И край.
Само  отговор.
И небе за въже.
Само изток. Във изток.

Минало.