ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ

Нейде в сънните двори котараче се бори

със кълбото на баба в зори,

на купа́та с ластуна дядо сяда с тютюна –

и чибукът му дълго гори,

по кенарена фуста баба шета на пруста

и метлата ѝ тихо свисти,

Шаро скъса синджира и прескочи баира

подир моите боси пети,

покрай бавната бара щъркелицата стара

дирижира цял жабешки хор,

помня заник на хълма в тишината безмълвна –

изпламтял на огнището чвор,

беше време, когато още имаше лято,

пък и зима не беше дошла,

босоноги момчета от махленската чета –

ние гонехме рой хвърчила,

и – додето стареем, някак, тъй ненадеен,

се изсипа в косите ни сняг.

Детство мое далечно! – миг от светлата Вечност,

ще се върнеш ли някога пак?