Имало някога, някъде
Село, село – расло на могила,
с кал и слама къщички наплело,
сън ли си, наяве ли си било?
Помниш ли човеците си, село?
Колко бяха? Шепа стари хора,
схлупени и кални като тебе,
само че сърцата им просторни
правеха живота ни вълшебен.
Ние бяхме лятното ти ято
градски птички. Ти ни бе гнездото.
Лятото обаче беше кратко,
после те оставяхме самотно.
Страдаше ли, село, без децата,
плачеха ли старците ти криви?
Сигурно душите им оттатък,
помнят още внуците щастливи.
Внуците пораснаха обаче,
никой зад дуварите не чака.
Село, село – спуснало клепачи,
кой ти пали огънчета в мрака?
Помниш ли ме? Снощи те сънувах.
Бяла беше цялата могила.
В бабината къща ми се струва
две сърни, от студ, че си спасило.
Цвета Иванова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Цвета Иванова Всички права запазени
