Искам...
Бъди във радостта,
дори да те подритват
като куче...
Определен
за тежък случай -
по закона на спонтанността.
Във блатото
защо са ми мечти?
Във този странен час
на словоблудство и халтури,
само
най-изящните натури
ще надигнат глас...
Но аз видях -
към огледалната повръхност
въздигат се - единствено - мехурите...
Лукавството? - О, да! -
един недосегаем юридически - дори с перфектно реноме - злодей...
Щом Вярата във теб
е речено да е Една,
то ще изкоруби същността ти,
с плурализъм на идеи...
И сетне
от затрогващи аплаузи,
завързан ще висиш
като суетстваща маймуна...
Ще те ценят
със балансирано злорадство:
"Защо се перчиш,
че не си един от нас.
Хвърли се от трибуната..."
Разбрах -
достоен съм
да ме опишат в книга.
Това ще бъде
книгата за моето падение...
Да. Има нещо отвратително -
сам да се перча
с туй, което...
явно, колкото
синапово зърно не ми достига...
По-добре
да се покрия
в миша дупка -
някъде, навътре -
във сърцето си...
Искам...
Искам
да се свия като орех...
Да бъда
мъничък, дори невидим -
като всички чудеса...
Не ща да съм на маси светски
ничие основно ястие...
След болката -
да виждам - искам
пак Вселената -
във мъничките капчици роса...
Това -
за мен е
най-великото човешко щастие...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Кирил Бачев Всички права запазени
