Голата истина трепереше в ъгъла
с дрипава рокля, със мрачно лице.
Навън вилнееше есенен вятър,
засипваше пътеките със есенни листа.
Облаци-дим закриваха Слънцето,
плющеше студен есенен дъжд.
Пустееха улици, къщи и дворове,
приспали цветята за зимния сън.
И моите мисли бездомни се скитаха,
поспираха бавно под всеки фенер.
После намятаха палтото си старото,
и бавно вървяха на крачка пред мен.
После съзряха голата истина,
самотна и плаха във вечерния здрач.
Със мокро лице, очите подпухнали ,
заглеждаше всеки закъснял минувач.
Погледнах я плахо, ръка и подадох
и станахме две в тази вечер студена.
Преди да залезе, Слънцето сякаш видя,
усмивка изпрати и вяра,
защото истината трябва да свети.
© Румяна Маринова Всички права запазени