4.03.2020 г., 0:06 ч.

Истини 

  Поезия » Философска
785 0 1

Истините се разпадат почти винаги
oт логиката на неспокойните ни мисли,
като едно неестествено изгасване
на фона на денонощните ни изблици
и проблясват изведнъж в затъмнение,
като звезди припадащи до умиление,
разчитащи на малко преклонение...
Как ли? Ами така в бяла си светлина,
докато сянката им изтича на нишки,
които не наподобяват, обаче мигове,
а напротив изглеждат като искрящи листи,
сгъстили се в паяжина от спомени...
Знам ли!? Там някъде в мъглявината
може би, идва времето да обсъждаме нещата.
Да различаваме неизбежното в тълпата.
Да измечтаваме за нас и добротата
и накрая знаеш ли, избистряме си прямотата
и намираме после една голяма илюзия,
безгранична, за която не бяхме помислили
и която утвърждаваме в поднесените ни обстоятелства,
връщали ни толкова пъти назад във времето,
но не е същото това констатиране,
както тогава преди много години
и разбираме, че сме неволно
още малко остарели,
но с душите си останали сме си същите...

© Светлана Тодорова Всички права запазени

Произведението е включено в:
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??