Нека ви разкажа една история,

изпълнена със сълзи и еуфория,

изпълнена с глупост и наивност,

без надежда и ефективност.

Имало едно време едно дърво,

то било здраво, но само,

и след години на издръжливост,

нямало от природата и грам милост.

Неговите клони ширили се и отвъд,

неговата кора по-твърда и от дъб,

много здрав отвън всичко било така,

за да запази крехката му сърцевина.

Вятърът студен пронизваше гърдите му,

капките дъждовни заместваха сълзите му,

тежки светкавици удряха кората,

едвам издържаше той на самотата.

Но се случило така - изведнъж,

появило се листенце,

имало много силен дъжд,

покрило го е и му намерило местенце.

Пазеше го от всичко,

независимо по кое време,

растеше бавничко,

грижеше се все едно е бебе.

Но то порасна, извиси над него,

забрави любовта и всички грижи,

спомняли си нещо - бегло,

никой не може да го доближи.

Дървото бавно се разпадаше,

своя син умоляваше

за разговор заради тази самота,

но под неговата кора нямаше доброта.

И така пак самотата го завладяваше,

искаше внимание, но се открояваше,

синът не разбра какво отнема,

загуби го, а сега търси подкрепа.

Късно е вече, дървото падна,

за него нямаше грижа,

със него отвори се кората,

а вътре просто киша.

Видя това и съжаляваше,

погледна към луната и я умоляваше

да му върне това, което загуби,

светкавица го удари и го погуби.

И така бащата и сина се събраха,

клон с клон гледаха те,

имало любов, но я разбраха,

когато има любов, но тела - не.