Изчерпах Града
Изчерпах града и душата ми стене -
Обгръща, натиска ме днес сивота.
Искам да снема аз тежкото бреме,
Стискам последна банкнота в ръка.
И запътих се, смазан, да си диря късмета -
Ще си пусна аз тото, ще спечеля от раз;
Ще изкупя аз щастието, долар по долар,
Ще пилея аз дните в охолен захлас...
Но нашепна в мен онзи гласец тъй циничен -
"Няма да стане, не се ти лъжи.
И пари да проимаш, тук пак си излишен -
Не си бил роден под щастливи звезди."
Заглуших го, понечих билета да плащам,
Но в този миг чух я, чух как изсвистя -
Свирката дива, сурова, изящна,
На плъзгащ се влак със железни крила.
Машината стара бе, вечна, могъща,
В коловоза изстърга и спря сред нощта.
Със очи електрикови гледа ме дълго,
А аз приближих я, в шок, зейнал уста.
И видях ги, как слизат, люде разнообразни,
Уморени от пътя, но с нежни лица;
Сякаш съзрели са нещо прекрасно,
Сякаш се връщат от чудни места...
Къде ли отиват?
От где си прииждат?
Времето как е там, има ли сняг?
И хванах се - аз със усмивка завиждам;
На стъпалото сложих несигурен крак...
"Накъде сте?" - въпрос долетя от далече,
Приближи ме кондуктор със смешно бомбе.
"Не зная." Отвърнах смутено и глухо,
Но му връчих банкнота с трептящи ръце.
Той се усмихна, билет ми подаде -
"Изгрев на плажа добре ли звучи?"
"Да." Казах плахо, със сълзи в очите -
"Стига да има там други звезди."
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Вълкова Всички права запазени
Произведението е участник в конкурса:
