Бе Кръстовден и Христос

тръгнал бе накъм Калето –

в пепел и вретище, бос,

с пъстра бъклица в ръцете.

Долу дремеше Свищов

под зелените лозници

с гроздове под тих покров –

като вощени свещици.

Натежалите лозя

с дарове – за бъдна сватба,       

пълнят хладната маза,

а градът честит се радва.

Но прокапаха сълзи

през ластарите – окови.

Откъм Дунав дим пълзи –

годежари идат нови.

И невестата – Свищов,

с трепетно сърце ги среща.

Иска брак, но по любов,

не в принуда с меч зловеща.

От казашко-руски рой

се изплаши ятаганът

и предаде се без бой,

а Калето си остана.

Горда, свята твърдина –

от дедите наследена,

с чепка грозде в светлина –

търси своя Младоженец.

Няма го Христос – в тълпа

слиза по пътека прашна,

сажди взора му слепят,

взривове отекват страшни.

Доблестта ли е беда?

Непристъпността? Едва ли!

Става ли кръвта вода

и защо пожари пали?

И развързал пъпна връв,

шлеп към Влашко ще замине,

а водата става кръв –

не искрящо, руйно вино.

Срива огън храм след храм,

боса гмеж – отвъд реката.

А Христос – сред тях, не там,

дето брат взривява брата.

Мина време, взор горчив

бегълците все отправят

към брега си с порив див –

как родина се оставя?

Що да сторят – че криле

на гърба превит не никнат!

Чака пустото поле –

пак към Бог ще се провикнат.

Зима, нощ е. Под звезда       

корабите – изгорени.           

Не, ще минат по вода,       

с Бòжа милост вледенена.    

Кладата бе огнен Кръст,

хълмът Чуката – Голгота,

но от пепелната пръст

пак ще изкласи животът.

Слял се сякаш с вечността,

в битки – извор непресъхващ,

флаг Свищов е на честта –

сетен паднал, пръв възкръсващ.

Стихотворението участва в конкурса "Свищовски лозници" 2024 и не спечели награда.

* изгорялство – https://www.facebook.com/photo.php?fbid=187265466140037&id=106523780880873&set=a.114376413428943